На 30 ноември в България отбелязваме деня на свети апостол Андрей, брат на свети апостол Петър. Той е наричан още Първозвани, понеже пръв сред дванайсетте апостоли е повикан да тръгне след Исус Христос.

Според разпределението на света (ойкумене), което апостолите правят помежду си, относно местата, на които ще проповядват, на Андрей се падат околностите на Черно море, включително - Мала Азия (силно елинизирана), Грузия (тогава населена с колхи и ибери) и Скития (по събирателното име на населението й - скити). Съответно той развива значима мисионерска дейност в земи, които впоследствие попадат в съвременните държави Украйна, Румъния и Русия (и поради това е представян като първи проповедник на християнството, посетил варягите и славяните), България (по земите, сега представляващи Българското Черноморие, и осеяни в Древността с гръцки колонии) и Турция (в онази й част, която преди основаването на Османската империя е представлявала малоазийските владения на Византия). Поради това е смятан за основател на Руската православна църква и е представян, като първи константинополски патриарх (предполагаем основател на църквата във Византион и първи епископ на града).

Андрей Първозвани загива с мъченическа смърт (разпънат на кръст). Според преданието свети Андрей Първозвани бил разпънат на кръст във формата на буквата Х,
тъй като считал себе си недостоен да увисне на кръст като Христовия.  !!!

Поради тази причина, този кръст днес се нарича Андреевски.




Свети Йоан е човекът, удостоен с най-високата оценка от Иисус Христос:
"Между родените от жени не се е явил по-голям от Йоан Кръстител".
И понеже народът се питал дали този свят човек и пламенен проповедник не е Христос (т.е. Месия, Помазаникът), Йоан скромно отговарял:
"Не съм аз Христос. Аз ви кръщавам с вода, но иде по-силният от мене, Комуто не съм достоен да развържа ремъка на обущата. Той ще ви кръсти с Дух Свети и с огън".

Свети Йоан Кръстител също загива с мъченическа смърт. Ирод дава заповед да отрежат главата на Йоан и да я донесат на тепсия на дъщерята на Иродиада, като по този начин царят удовлетворява нейното желание.


Посредством гореизброеното, илюстрирам каква висока степен на скромност, жертвена самокритичност и себеотрицание, без претенции и превъзнасяне към своята личност са имали най-светлите, най-просветлените пратеници Христови, най-първите и най-достойните проповедници на християнството (за тяхното съвремие).

----------

Допълнително, днес имах повод да размишлявам за свети апостол Андрей, след като прочетох полезното съобщение от профила на Мая Стоянова, цитирам я:

"Чудо в Севастопол! Паметникът на св. Андрей Първозвани, който ще честваме на 30.11, е оцелял при изключително силния щорм на морето, който в Севастопол е бил с вълни 8 метра, докато всичко друго наоколо е разрушено!
А св. Андрей е проповядвал точно по тези места, по нашето черноморие и бреговете на Крим. Всички славяни сме получили кръщението си от неговата линия на апостолска приемственост.
Молитвите му да имаме!"

Повече за новината тук: https://neva.today/news/2023/11/27/481715
(както става ясно, това се случва в навечерието на честването на Деня на свети апостол Андрей в България на 30-ти ноември).

----------------------

Ще споделя какви размишления по повдигнатата тема споделих на 14-ти август тази година:

Мъдро са казали българите едно време "Скромността краси човека".

Скромност не означава да се свиеш в ъгъла и да си мълчиш..., скромността проличава когато човек е непредубеден, не се превзема поради чрезмерно възгордяване, не преследва егоистични цели, не подтиска волеизявлението на ближния; когато проявява уважение, тактичност към стремежите на този ближен; когато умее да чува с бдителност и съпричастност; когато цени участието на този ближен, защото това прави живота пълноценен, изпълнен с висш смисъл.

Възгордяването заслепява човека, това обстоятелство влошава драстично духовния живот в общността и подлага на изпитание околните.

На възгордял се човек не можеш да му помогнеш, защото той предварително знае, че е висша инстанция и знае повече, изживява се като абсолют.

Има и една подробност, че възгорделият се човек не се цели по всички да ги замерва, а има пристрастни предпочитания кого именно да гнети, да хвърля сянка върху него, често давайки своите присъди и оценки от високо, от високия пиадестал на студеното възгордяване. Проблемът е, че не разбира какви сили именно са го възкачили на този илюзорен трон в облаците - това са силите, произтичащи от наличните дефекти в личността.  


Но да предложа добрия пример насреща. Вчера гледах едно интервю с великия български гимнастик Йордан Йовчев, прославял родината ни. Спортните му постижения и дарба предизвикват нашето всеобщо уважение, но това което предизвиква възхищение е скромността на този човек. По време на интервюто, той не си позволи да се изтъква, а напротив, спомена, че е постигнал много заради добрите треньори, заради добрата база, която получил, спомена, че около него имало много други способни български спортисти. Много премерени изказвания, при което се вижда как дава път на обкръжаващите го хора, с почитание. В настоящ момент има благородната мечта в България да се раждат, изграждат и развиват благополучно още много даровити спортисти. Намерих отговор за себе си в какво се крие неговия чар - именно във вътрешната красота, това е!

Лично на мен ми се плаче, защото родната ни република се занимава със самоунищожението си и се е засилила право към пропастта. А наличното високомерие (с всичко произтичащо от него като последствия) само налива гориво в това стремително политане надолу.

Положението е повече от трагично. България загива пред очите ни, а хората все още не желаят да се разделят и с две йоти от високомерието си.

И ако ще възкръсваме от пепелта за Нов живот, по-достоен, чист и благороден, то със сигурност, тази птица - феникс ще бъде с развита скромност като самосъзнание.

----------------------

Ще завърша този материал с извадка от Псалм 19:

"Законът Господен е съвършен, възвръща душата; Изявлението Господно е вярно, дава мъдрост на простия;
Повеленията Господни са прави, веселят сърцето; Заповедта Господна е светла, просвещава очите;
Страхът от Господа е чист, пребъдва до века;
Съдбите Господни са истинни и, без изключение, справедливи. Желателни са повече от злато, Повече от изобилие чисто злато, И по-сладки от мед и от капките на медена пита. Слугата Ти още се и предупреждава чрез тях; В опазването им има голяма награда.

Кой съзнава своите прегрешения? Очисти ме от тайните прегрешения.

Още и от гордост предпази слугата Си: Да ме не завладее; тогава ще бъда непорочен, И ще бъда чист от много престъпления.

Думите на устата ми и размишленията на сърцето ми Нека бъдат угодни пред Тебе, Господи, канаро моя и избавителю мой."


Допълнение:

Aспект на фейсбук общуването е системата за „лайкове“ при което се подхранва низшият Аз, егото. Докато човек се интересува и го е грижа колко на брой хора са отбелязали с „лайк“ и дали реагират хвалебствено, означава че има какво още да се изчиства в тази проява. Който е тръгнал по пътя на духовното израстване неминуемо трябва да се раздели с егото си толкова категорично, че да претърпи неговата пълна метаморфоза – трансформацията съм цялостно висш Аз, пълно отсъствие на его. Така че всякога има нещо което хвърля сянка, нещо нездраво, когато се прави нещо публично заради отношението и реакцията на публиката.

Желателно е хората да намалят коментирането на брой последователи и въобще бройки, ефекти, популярност, успех, влияние, да сравняват кой е по-по-най, докато омаловажават други неща и пренебрегват с други аспекти от живота (и съответно личностите, които стоят зад тези дейности) ...

Желателно е въобще човек да не е изкушен от слава, внимание и оповестяване на добрата му постъпка в публичното пространство.

Припомнянето всеки път за почести, слава, медали, влияние в общественото пространство и дори облаги... внася дисхармония, не на последно място поради факта, че напомня за копнежите на Егото, а те са низши.
Обратното - смиреното (спрямо собственото его) известяване на важна информация, внася омиротворение и благост в сърцата на четящите.

Другият момент е, че не малко хора са изкушени да определят някого за нищожен, защото не е известен публично и защото "добрите" му дела не са под прожекторите на вниманието... А такива приоритети според мен не са правилни!
Именно оскърбителното отношение, непознаване и неразбиране на отделната личност, пораждат този дефектен порив, който може да се превърне в страст - извършените дела да бъдат публично достояние, защото в противен случай личността е нищожна в очите на мнозинството!

Добрата постъпка е добра, когато не желае собствена изгода от извършеното впоследствие; не желае да възвеличава своето себе; не желае да е на показ; не търси лична слава.

За да се прояви висшето Аз (съгласно принципа "не аз, а Христос в мен"), първо трябва да заглъхне окончателно човешката, низша себичност.

Лесно е да се каже, но на практика, човек, поел по пътя на изтръгването и изпепеляването на всички остатъци от наличие на его в него самия, минава през тежки турбуленции, пертурбации, сложни житейски ситуации. За да се отърси, отмие калта и всички полепнали примеси - и да остане накрая пречистеното злато; да остане изваяният диамант!


В Библията, Матей, 6 глава, 1-4, е казано:

"Внимавайте да не вършите делата на правдата си пред човеците, за да ви виждат; инак нямате награда при Отца си, Който е на небесата.
И тъй, когато правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерите по синагогите и по улиците, за да бъдат похвалявани от човеците; истина ви казвам: Те са получили вече своята награда.
А когато ти правиш милостиня, нека левицата ти не узнае какво прави десницата ти;
за да става твоята милостиня в тайно; и твоят Отец, Който вижда в тайно, ще ти въздаде [на яве]."


Пиша това, защото имам чувството, че народът ни тежко страда от синдрома по-по-най. Няма нужда. Това не благоприятства за нашия напредък. По-добре е да се придържаме към себеотрицанието, което са развивали българските национални герои от миналото.

Ето защо, драги ми съмишленици, отправям този призив:

Да бъдем вестоносци, копнеещи за Правда, пречистени и верни!


Aвтор: Юлия Радойкова