Синовно преклонение

Речта за баща ми беше щит

пред властите не беше страховит

определил си беше своята съдба -

да живее с неправдата в борба!

Дълг бе за него вярната пътека

за обич и грижа към човека,

търсеше спасителният брод

за светъл и щастлив живот.

Но за таз мечта велика

арестуван бе за да не вика

там, на Дунавските брегове

да не може никой да зове.

Сега, когато днес го няма

не забравям светлата му драма

с плеадите в бой велик

вървя напред с неговия лик!

В молитвения стон

Погледна ли в малкия ти лик

ощастливен съм в този миг –

кротките загледани очи

огряват с радост моите дни.

Държа те в моите прегръдки

и те дарявам с животворни глътки,

а ти със мъничките си ръце

галиш нежно моето лице.

С надежда в себе си въздишам,

зная колко много те обичам,

живота ми от теб възвратен

за двама ни е малък необятен.

Благоухание за мен човечно,

обичам те, рожбо, аз сърдечно.

Шепнешком в молитвения стон

за тебе се моля с най-нежния си тон.

Майката на Гоце Делчев

Султано, майко, ти, що Гоце си родила –

и най-първа рожба на Македония дарила,

откърми и възпита син юначен,

за тебе, майко, скърбим и плачем.

Колко, майко, ти си го люляла,

хайдушки песни колко си му пяла,

та две майки твоя син да има –

рождена майка и родина.

В деветстотин втора и трета година

ти загуби твойте трима сина –

Мицо, Гоце, после и Милан,

направиха живота ти в сълзи облян.

Но ти, майко, пак не се предаде

и на тирана нищо не издаде,

живя с горчивата си скръб,

затова на Македония майка те зоват.

МЪРТВИТЕ ЦВЕТЯ

Съдбата тяхна е жестока
събрани са в букет,
прекъснат е живота
в най-щастливият разцвет.

Трупат се букети,
останали без глас
за юбиляра са отнети
подарени от екстаз.

Възторзи се разгарят
с тъмна светлина,
клишета се повтарят
с несравнима простота.

За цветята, миг необясним!
Изпаднали са в шок,
по красота са несравними,
обречени от тиранина жесток.

Живота млад са им отнели,
откъснати от някоя ръка
с аромат недокипели,
единствен изход е сметта.

Хвърлени са горките
жертва станали с тъга.
Необратими са мечтите,
това е истинска беда!

Автор: Любен Радойков