Здравейте!

След препоръка за запознанство със смислен и добър християнски филм, в мен се породи следният коментар, който предлагам в тази публикация.

"Остров" (на руски: Остров) е руски драматичен филм от 2006 година на режисьора Павел Лунгин, носител на награди Ника и Златен орел за най-добър филм (посочен е в края с връзка за гледане с български превод).

Относно посланията и идеите във филма съм със смесени чувства и размисли.

Дискусионен е въпросът за Божия Промисъл относно съхранението на живота в началната сцена с двамата пленници и немците. Дали Бог е желал именно по този начин - с включването на грехопадение в хода на действията да се смекчат жестоките явни обстоятелства, а след свързването на гл. герой с тежкото прегрешение – да стане впоследствие Божи син и служител с уникален принос за другите, бидейки в непреривно страдалческо покаяние, дълбоко религиозно чувство и екстремен опит, даващ разбиране за живота,
- или -
на преден план изпъква друг аспект – че така действа злото – то обича да приобщава, да въвлича и други души към злодеянията си, защото борбата е за всяка душа и целта е разрастването и преумножението в редиците на тъмната армия… - тук на помощ и спасително за душата идва важният морален принцип за несъучастие в злото, отказ от действие в полза на тъмнината, нещо, което гл. герой в дадената ситуация не прави, с всичките произтичащи следствия от това – за което разказва сюжетът.

Силните страни на филма са:

• молитвеното настроение, покаяние и упование в Бога;
• изразяването на идеята как една страдалческа душа, познала греха като своя човешка слабост и пребиваваща в постоянна сурова самокритика е способна да служи творчески на Бога с проницателност и сила, които в случая липсват при редовите църковни лица, поставени на служба за същото – да помагат на хората истински;
• засяга се темата за скъсването със светските/преходните/тленните неща;
• засяга се и темата за кармична и съдбоносна връзка между двама души, които ги дели интервал от 30 години от среща до среща, всяка от които повратна и знаменателна! Хубавото е, че главният герой през цялото това време се моли за душата на Тихон (достойно поведение на първия, но остава неясно и няма податки да си мислим, че и Тихон от своя страна се е молил за изстрадалата душа на този негов ближен).

В сцената, когато младата жена почва да коленичи пред монаха, той много правилно (според мен) и отговаря да се изправи, защото се коленичи единствено пред Бог и на Него сме длъжни да благодарим. Като допълнение, бих желала по този въпрос да посоча важна извадка от Библията, Ефесяни, 2гл.,8-10:
"Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас; това е дар от Бога;
не чрез дела, за да се не похвали никой.
Защото сме Негово творение създадени в Христа Исуса за добри дела, в които Бог
отнапред е наредил да ходим."

Противоречивите страни на филма са свързани с:

• нездравият аскетизъм – от една страна пребиваваме в молитвено състояние, заедно с гл. герой (което действа повдигащо), а от друга – обкръжението е от черни въглища, сажди, гнили зъби, влага, студ, непреривна сивота, неизпрана мръсна одежда на монаха… Вярвам, че човек, бидейки Венец на Творението и носещ Божествена искра в себе си, има задължението да поддържа телесна и обща хигиена, здраве и прилежност. Да, човек може да е много скромен, да се е отрекъл от всички земни изкушения, но при все това, физическите закони неумолимо действат за всекиго, защото земният път се разгръща в земни (физични) условия, с които не можем напълно да скъсаме, тъй като това от своя страна, противоречи на живота.

Когато гл. герой проявява самоинициатива да подпалва дома, ботушите, одеялото на ближния и да му пуска задушлив дим с цел превъзпитание (за което вторият става благодарен като резултат), тук освен обяснението за гонене на тъмни сили чрез вещите и обвързаността с материалното, възниква въпросът за правомерни и неправомерни методи за въздействие/поучаване на ближния. Принципно, такава „обхода“ може да се тълкува като намеса и посегателство върху чуждата личната воля  - нещо недопустимо за съвременният ни еволюционен етап, когато от самия човек трябва да произтече действието, след настъпване на вътрешна промяна, пробуждане, просветление и духовно озарение - всичките като плод на лични вътрешни услия (да, приема се чуждото вдъхновение, опора и подкрепа, но без покушение над индивидуалната свободна воля, дадена всекиму от Бог Творец). Активният и добронамерен човек разполага с инструмента да просвещава чрез знания, пример, мъдрост, изкуство и прочее, но актът, действието за подредбата на личния живот е привилегия, пряко неприкосновено право и задължение на самия човек. На кратко – посоченият метод за въздействие (преднамерено унищожаване на чужди вещи с цел поучаване) е неприложим за съвременния човек, достигнал до съвременния етап на развитие, изискващ индивидуална будност и съзнателност. В случая, не външна сила, не събрат и не дори враг, а самият човек трябва да намери вътрешното просветление и самостоятелни сили да се избави от материални съблазни, ако това е личен проблем за преодоляване. Другото, дори и с добри намерения е външно водачество, налагане, намеса и прочее.

Възниква въпросът: а след като гл. герой подпалва дом, ботуши и одеялце на ближния си, какво предлага от своя страна, като например - подсигурил ли е други обуща (може и най-скромни) за неговия ближен, та да не остане бос, след всичко това? Животът не е само отказ и отричане. Като на кино, може да се изгори всичко и това да е геройство, но в реалността, в северна и мразовита страна като Русия, чифт здрави обуща в наличност могат да бъдат Божия милост и благоволение, а липсата им - може да има тежки здравословни последици за всеки човек.

• образът на миряните – в общи линии, представени са като безволеви, еднотипни, разчитащи на външни авторитети, които да им оправят живота, като непораснали деца или като хора, пребиваващи в групова душа, а не такива, които развиват Азовото си самосъзнание по свой, уникален и лично избран свободен начин. Забележете как никой от миряните – посетители в манастира не е господар и ковач на съдбата си и не общува с религиозния служител в посока той/тя самият/самата да се подвизава духовно, той/тя да се научи правилно и проникновено да се моли и да установява лична връзка с Бога и лично да служи на Бога в живота си, без да прехвърля отговорността за това на посредници..., но виждаме точно обратното - всичките те предават цялата отговорност в ръцете на свещенослужителите, като по правило, правят това след изчерпани светски неуспешни методи за справяне със ситуацията…

Не е пропуснат и моментът с подаването на пари и угощения от страна на миряните; и макар, че парите монахът отхвърля, но кошницата с домашни продукти приема, така или иначе се затвърждава вкорененият шаблон за авторитет и върховенство на въпросната институция като фактор и представата за ролята и мястото на нуждаещите/ползващите се от нея в общоустановената система на такъв род взаимоотношения.

       
Спирам до тук.

В духа на филма, искам и аз на свой ред да кажа, мили читатели, простете и мен грешната, ако допусна неточности и пропуски в писмените си изложения пред Вас и прости мене Господи, но това са идеите, които живеят в мен, споделени най-чистосърдечно към днешна дата.



Юлия Радойкова