За неговата същност зная предимно по разкази на баща ми.

През 1913-та година, 6-годишният полусирак Крум Радойков (баща му рано напуска физическия свят) заедно с майка си и двете си сестри са принудени да напуснат родното си село край Драма, тъй като тази земя става гръцка и така се заселват в приграничния южен град Гоце Делчев.

Самоук човек с изключително прогресивно мислене, изпреварващо времето. Така, в своите убеждения относно комунистическия режим като колосално социално зло, той остава до последно непримирим, с непоклатима твърдост, проницателност и максимално изострена будност. Има огромен духовно-душевен порив да обсъжда със съмишленици настоящето, бъдещето, курсът на човечеството. Изживява тежката реалност със задълбочена загриженост към човечеството. Дюкянът му с название „Шик“, където е бил шивач е било и скришно място за обществено значими дебати на тази тема. Далновидно избира да практикува занаята шивачество, чрез което да си вади хляба, за да бъде сам шеф на главата си и да не бъде подчинен, тъй като е бил непримирим към потисничеството върху личността под една или друга форма. Снабдява се с периодичното списание „Философска мисъл“, с разнообразна колекция от философска литература, запознава се обширно с мислителите на анархизма. Важно е да се направи уточнението, че в онези времена такава литература е била като много опасна контрабандна стока, притежателите на която ги очаква затвор! С интерес изучил есперанто и употребявал този език, за него това било средство да се надскочат националните граници, именно с помощта на един универсален език, който да не е подчинен на ничия държавно-политическа доктрина (власт) и така да не се упражнява държавно-политическа хегемония. Търсел е универсалност, общуване с целия свят и общочовешко (космично) единство в изповядваните ценности.

Дядо ми е бил идеалист. Всяка негова постъпка била дълбоко осъзната. И в избора на имена на неговите децата имало идеализъм! Неговото послание към света: „Нека възтържествуват в братско единство сред човеците Мира, Любовта, Свободата“ се въплътило в имената на неговите деца: Чудомир, Любен и Свободка.

Репресивният апарат на държавната машина не подминава и неговата съдба. Когато го арестуват и пращат в Белене като политически затворник, той оставя своите 3 невръстни деца - Чудомир, Любен и Свободка и жена - Елисавета сами. Живеят в недоимък, лишения, тежък физически труд на полето. Много тежко се отразило това върху здравето на най-голямото дете, което съвсем от рано е трябвало да стане и мъжът в семейството – чичо ми Чудомир. Пораства с нарушения в сърдечната дейност и рано напуска физическия свят.

Веднъж баба ми се отправя на дългото пътуване от град Гоце Делчев чак до Дунавските брегове на свиждане на дядо. Разпознава го през оградата как бута натоварена количка из терена на лагера и го привиква да доближи оградата за разговор, но той безмълвно бута количката като не и отговаря. По-късно той и обяснява че не е могъл да си позволи да разговаря с нея, защото там всяко действие криело опасност за живота. Баба ми преживява и тази скръб, но прави всичко възможно да ходатайства за неговото освобождаване, с безкрайни молби и много сълзи. Така чиновници решават да дадат втори шанс на дядо ми. Баба ми е присъствала на този разпит. Вкарват дядо ми в стаята и служител го пита: "Кажи, отричаш ли се от идеите си? Кажи, признаваш ли авторитета на Партията? Ако речеш тъй – ще те освободим и ще се прибереш у дома при семейството ти" (моя импровизация на поставените въпроси). Реакцията на дядо ми е била да захапе устни и да мълчи. При всички опити на чиновника да извади с ченгел думичка от дядо ми и при настойчивият и умоляващ поглед на баба ми – той бил непреклонен и останал в това положение през цялото време – захапани устни, абсолютно мълчание. От това последвала гневна реакция на разпитващия, той избухнал: "Този е заклет анархист, трябва да бъде застрелян!" В по-късни разкази на дядо, той е споделял че след тази случка са били правени опити да симулират негово нарушение в затворническия режим за да го разстрелят. Но, с Божията подкрепа успява да оцелее и след няколкогодишен арест се прибира у дома. Както се знае, в такива лагери, затворниците биват физически малтретирани, боят там не се разминал и на него и това дало видимо отражение върху остатъка на живота му. Дядо ми е писал цял живот свои разработки по въпроси, които го вълнуват. Когато се завръща, скрива всичките си писания в зидарията на къщата, някъде в стените на мазето. Знае, че всеки миг отново могат да потропат на врата за обиск. Баба ми често си спомняла за онзи съдбоносен разпит и му казвала: „Круме, защо тогава не каза на чиновника каквото искаше да чуе от теб, така щеше да се отървеш Белене на мига!“ Отговорът на дядо бил да не смее дори да си помисля за такова нещо, а да изрече на глас такива съждения е категорично недопустимо; дядо бил дълбоко уверен че е постъпил правилно, нямал никакви колебания - така не предал себе си, не предал идеалите, с които живеел, не изрекъл лъжа.

Друг интересен епизод от живота му е, че когато го транспортирали като арестант в колата заедно с други като него, един мъж решил да запали цигара. Дядо ми в тази ситуация подскочил и казал: „Загаси незабавно цигарата! Щурак с щурака ти!.. Как си позволяваш да пушиш в присъствието на толкова хора?!“ Впечатляващото е, че той се вълнува от запалената цигара толкова живо и дълбоко в ситуация при която е арестуван, обявен за враг на народа и не се знае ще оцелее ли, няма ли, но е ясно че го чака бой, черна работа и глад в лагер. Както се вижда и в този пример, житейската му ситуация не променя по никакъв начин неговата отдаденост към идеалите му. Дядо е бил горещ противник на пороците като пушене, пиене на алкохол, сплетничество. Той бил член на клуб на Въздържателите в родния му град и бил дълбоко убеден във въздържанието като важна ценност, добродетел в човека. Хранел се постно и обичал храната да е колкото се може по-семпла. Баба ми е готвела с месо, но дядо ми винаги и заръчал: „Вето, чорбаджийските манджи не са за мен!“

Крум Радойков доживява до 85 годишна възраст. Напуска физическото си тяло с лекота (както си заминават чистите и светли хора) – този ден се бил изморил от физическа работа, изпотил се и починал. Тогава съм била на 6г, затова имам оскъдни спомени от най-ранното си детство. Помня изключителната му усмивка. Когато влизах в стая му, с неговата широка и топла усмивка сякаш се усмихваше целият свят, беше ми светло и радостно, помня той често ме повдигаше на ръце и във въздуха ми казваше: „хубава мома, гиздава“. „Гиздава“ – каква хубава българска дума; една от причините да обичам автентичния български език е защото това е езикът на предците ни, език, чрез който говори гений; език със закодирани в него самия мъдрост и заряд. Има и още някои думи от дядо, които обаче ще запазя за себе си и моето семейство.

Дядо е ценил с голям трепет душевното богатство на ближния и е търсел достойни събеседници. В лагера е имал възможността да открие съмишленици и цял живот е изпитвал обич и възвишени чувства към тези личности, с преклонение и възхищение към светлите идеи, които са имали. Водил е преписка с такъв негов съмишленик, брат по неволя, също от арестуваните в Белене. Целият им живот е бил воден от импулса за преобразуване на живота към по-висша цел и апел за по-достойно бъдеще! Разбира се, живот без оковите на комунизма.
...

Години по-късно, именно на паметна дата от заминаването му, аз срещнах моя спътник в живота, с който създадохме семейство и с когото мога да споделям тези същите идеали, за които иде реч в блога и които могат да бъдат проследени като червена нишка в живота ми.

Да възкръснат в нашите души християнските добродетели!

Речта за баща ми беше щит

пред властите не беше страховит

определил си беше своята съдба -

да живее с неправдата в борба!

Дълг бе за него вярната пътека

за обич и грижа към човека,

търсеше спасителният брод

за светъл и щастлив живот.

Но за таз мечта велика

арестуван бе за да не вика

там, на Дунавските брегове

да не може никой да зове.

Сега, когато днес го няма

не забравям светлата му драма

с плеадите в бой велик

вървя напред с неговия лик!

 

Публикация на близка тема в блога: Личният подвиг като скромен, но необходим принос за общочовешката еволюция http://radoykova.blog.bg/drugi/2016/01/26/lichniiat-podvig-kato-skromen-no-neobhodim-prinos-za-obshtoc.1425211