Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.01.2017 10:57 - За доброто отношение към конете в лирика и проза, всякога с чувство
Автор: radoykova Категория: Други   
Прочетен: 695 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 01.03 13:27

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Нямаше как да подмина тази новина за скърбите из нашата родина в периода на 12-те свети нощи. Институциите, държавно-правовия апарат със своята тиранична природа пораждат в човека дълбоко чувство на отчуждение и дистанция и то съпътства целия негов съзнателен живот. Докога българския народ ще легализира и акредитира тези институции, които работят по такъв начин? Защо тези чиновници се смятат за богове, които са в правото си да налагат директивите си (поръчките си) по насилствен начин, да съдят и да отнемат живот? Защо бюрокрацията означава насилие и посегателство срещу човешката свобода?!
Разбира се, в България няма нищо сигурно, не се знае дали са били умъртвени или пък продадени на черно, но така или иначе притеснителна е самата практика и самото оправдание за този маниер, че някой е в правото си да постъпи по този начин. Няма хуманно убийство, всяко убийство има тежки кармични последици.


Особено в този период на годината, в който честваме новото раждане на Слънцето (Христос) както на небето, така и в душите ни, възтържествуването на светлината, победата на доброто и поиск на откриване и преживяване на царството Божие вътре в нас самите, по закона на противодействащото въздействие се случват ето такива неща като гореописаното. Възниква въпросът до колко сме се отдалечили от християнството като цивилизационен модел, път и насока на развитие. Външната форма (имитацията, опаковката без съдържание) създава удобна илюзия за мнозинството, но е крайно време човечеството да посрещне болезнената истина за необходимостта да преоткрием християнството по нов, задълбочен, езотеричен, истински начин, като тази задача стои пред всекиго индивидуално.

Хората, които изучават антропософия знаят Кой (кое същество) стои зад бумащината, законите, разпоредбите и прочее - това са все лостове в неговите ръце. Задължителното чипиране е същото негова инспирация. Като цяло, от тези новини лъха сковаващия мраз, който оповестява само едно: ариманизмът на нашата култура върви стремително напред към апогея си, своята кулминация! Духът на този ариманизъм изисква именно такова бюрократско, материалистично и безплодно отношение което да бъде изпълнявано от хора, загубили човещината си, с изстинали сърца и шаблонизирано от матрицата мъртво мислене.

Като говорим за мрака, почвам обаче да мисля и за светлината "в края на тунела" (изходът, решението): веднага се сещам за лекциите по Валдорфска педагогика в които се говореше за това колко е важно в при запознанството на учениците с минералното, растителното и животинското царство те да изпитат чувство на единение с тези царства; няма нужда да изучават животното в разрез (дисекция), те имат нужда да проявят чувство към това животно. От чувство на обич, разумният човек ще уважи еволюционния път на едно животно и ако може ще му помогне или поне ще го опази, без да му причинява вреда.

На фона на тази скръбна новина, търся отговор и в лириката. В стихотворението на руския поет В.Маяковски "Хорошее отношение к лошадям" ("Добро отношение към конете"), лиричният герой чистосърдечно съчувства на един стар кон, паднал на земята от изтощение. Героят до толкова изживява ситуацията на коня като своя лична беда и в страданието се чувства до толкова лично свързан с коня (макар че това е един случаен кон видян на улицата, а не негов собствен) че получава подтик да му поговори както една душа апелира към друга душа. След като отправя няколко думи към коня, изведнъж (за голяма почуда) това същество се изправя на краката си и хуква да бяга като младо жребче. Тук можем да анализираме както проявената душевност към друго живо същество в неравностойно положение спрямо човека, така и силата на благата дума, изречена чистосърдечно, от дъното на душата. Стихотворението на Маяковски завършва оптимистично, ведро, жизнеутвърждаващо при такава развръзка на вътрешната драма, той казва:

"и стоило жить
и работать стоило"
("заслужаваше си да се живее,
заслужаваше си да се работи").


Но цялото това вътрешно богатство, което дава такива плодове като външна проява не съществува в един свят, където сферата на чувствата е отрязана или оскатена по този начин, който е повод за разискване тези дни.

Човечеството има още дълъг път да извърви докато се научи да съпреживява чуждото страдание като свое собствено, но това е неизбежно за хората, които вървят по правомерния път на еволюцията си, защото подготовката за 6-тата културна епоха тече сега, а това духовно-душевно качество е белег на предстоящата културна епоха, към която се движим и която би следвало да предизвестяваме.

Друг презареждащ пример от поезията е едно стихотворение на Любен Радойков, цитирам, този път без анализ:

Слон и кон

Ти, коньо, колко си голям,

добре, че да се биеш те е срам.
Но защо пък разни будали
Ще дърпат твоите юзди?

А ти, като си слон,
направи един закон:
Този, който нас гнети,
с твоя крак го размажи!

Ех, коньо, братко,
ще ти кажа аз накратко:
В този свят, от мен помни,
не питат нас – с големите глави.

Тогава да се съберем
и слово да им прочетем –
който бърка в чуждото корито,
ще получи конското копито.

Не те съветвам туй да правим –
със сила няма да се справим,
защото тези с малките глави
ще започнат кървави войни.

Тогава, слоне, аз не знам...
ще трябва зелено да си ям.
Ще си живея без мечти,
щом държа в устата си юзди.




Юлия Радойкова




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: radoykova
Категория: Други
Прочетен: 274881
Постинги: 182
Коментари: 327
Гласове: 385