ПЕДАГОГИЧЕСКИ АСПЕКТИ

 

/ из „Развитието на детето”, Хуземан Волф - антропософски автор, нередактиран превод /

  ПЪРВАТА ЕПОХА В ЖИВОТА НА ДЕТЕТО /ОТ РАЖДАНЕТО ДО СМЯНАТА НА ЗЪБИТЕ/

 

За хората около малкото дете е важно много ясно да осъзнаят особената връзка на детското етерно тяло с етерната среда, защото в този период от живота си, детето притежава силно изразена инстинктивна способност да възприема всичко, което душевно се разиграва около него. Душевните процеси в околната му среда се изживяват от него подсъзнателно и им се подражава. В това се състои и способността то да се научи да говори и да осъзнае вътрешно значението на изговореното. Тези функции Рудолф Щайнер различава като „сетиво на говора“ и „сетиво на мисленето“. Те са немислими без способността за имитиране, която е възможна поради  „етерния контакт“ на детето с хората и събитията от околната среда. „Сетивото на Аза“ при детето също е много живо, макар и несъзнателно-инстинктивно.

В следствие на този „етерен контакт“ детето възприема несъзнателно не само положителни качества от средата, в която живее, но за съжаление също и отрицателни - недоволство, лоши настроения, душевно неспокойствие, даже и болестни явления. Някои деца с „нервни прояви“, например стомашни разстройства, неспокоен сън и т.н., рефлектират в действителност само това, което протича в организма на майката и за някои от тези състояния трябва да се отправи поглед не към детето, а към майката и/или бащата. Като неутрален наблюдател често се учудвам на наивността, с която родителите отминават тази очевидна взаимовръзка. Голяма част от това, което при детето се тълкува като „наследено“, в действителност е само, „индуцирано“.

 

В сегашния мироглед все още се забелязва тенденцията, прекалено много от душевните качества да се третират като следствие на наследствеността. В педагогиката погрешното тълкуване има най-лоши последствия за родители и учители, но преди всичко - за децата. Защото погрешната представа за наследствеността въздействува върху душевния живот на всички участници в ситуацията затъмняващо и парализиращо, понеже подкопава съзнанието за свободата и отговорността или поне силно ги понижава.

Днес виждаме, как някои деца обвиняват родителите си за някои така наречени „наследени“ качества и характеристии. Това всъщност е наивно казано, защото в процеса на предаване на наследствеността родителите не могат да се намесят съзнателно, но в много случаи би било напълно правилно, децата да обвинят родителите си, че в тяхно присъствие са се карали, че са излели лошото си настроение върху тях, с една дума, че сами не са се възпитали и така чрез индукция са предали лошите си качества (своята невъзпитаност) на децата си.

 

За фундаменталното значение на възпитанието на детето до „смяната на зъбите“ Рудолф Щайнер пише: „През цялото следващо време възпитателят с нищо не може да поправи това, което е пропуснал да направи до седмата година на детето. Както преди раждането природата създава правилната среда за физическото човешко тяло, така след раждането възпитателят е длъжен да се погрижи за правилната физическа околна среда. Само една правилна физическа среда въздейства върху детето така, че неговите физически органи да могат да се изградят в правилни форми.”

Има две вълшебни думи, които показват в какво отношение се намира детето спрямо околната си среда. Те са: „имитиране” и „пример (за подражание)“. Гръцкият философ Аристотел нарече човека най-подражаващото животно. Това за никоя възраст не важи така, както за детската - до смяната на зъбите. Това, което протича във физическата околна среда на детето, на това то подражава и при подражанието неговите физически органи се изливат във форми, които остават. Физическата околна среда трябва да се вземе в гореописания широк смисъл. Към нея не принадлежи само това, което материално се намира около детето, а преди всичко това, което се разиграва около детето и може да бъде възприето от него, което от физическото пространство може да въздейства върху неговите духовни сили. Към това се числят всички морални или неморални, всички разумни или глупави действия, които то може да почувства или съприживее.

 

Не моралните проповеди, не разумните поучения въздействуват на детето в дадената насока, а това, което възрастните около него вършат пред очите му. „Това, което като представи, навици, запаметяване и т.н. е необходимо да се развие, трябва по подобен начин да се развие от само себе си, също както очите и ушите в тялото на майката се развиват без намесата на външната светлина. Правилно е, без съмнение, това което може да се прочете в една отлична педагогическа книга, в книгата от Жан Пол ­ „Левана или учение за възпитанието“, че един световен пътешественик научава повече от своята бавачка през първите си години, отколкото от всички свои по­късни световни пътешествия взети заедно. Детето учи не чрез поучение, а чрез подражание. И неговите физически органи си образуват формите чрез въздействието на физическата околна среда. Правилно зрение се оформя, когато в детското обкръжение се внесат истинските цветови и светлинни съотношения. В мозъка и кръвообращението се образуват правилните физически предпоставки за здравословно морално чувство, ако детето вижда моралното около себе си. „Когато то преди седмата си година вижда само безразсъдни действия, мозъкът взема такива форми в последвалия живот, които го правят годен само за безразсъдство.“ (Рудолф Щайнер, „Възпитание на детето”).

 

С други думи ­ възпитанието на детето до смяната на зъбите е равностойно на самовъзпитанието на родителите.

 

Впечатлителни примери за силната, обхващаща целия организъм на детето подражателна способност, дава детският лекар Алфред Ничке – Детска клиника в Тюбинген. Едно почти тригодишно момиче страда от тежка функционална увреда, която преди всичко изглежда да е локализирана в таза. То не е в състояние да върви бързо, да тича и да скача. Обстойното клинично изследване не дава никакви болестни показания. „Ние бяхме най-напред безпомощни, да определим, откъде идва това тежко затруднение на движението. Този начин на затруднено ходене, което беше налице още от момента на започване на ходенето, намери едно единствено по рода си и най-напред изненадващо обяснение: бащата на детето беше писател и частен учител. Той работеше само вкъщи и се занимаваше много с децата. Цялото семейство му се възхищаваше и го обичаше. Малката дъщеря беше особено свързана с него. Той е бил тежко ранен през войната и има частична протеза, която прави неподвижна тазовата става. В разговора за това и по една насока от страна на майката, ни стана ясно, че начинът на ходене на телесно здравото дете беше напълно подобен на походката на ранения от войната баща. Затова то куцаше с втвърдена тазова става и още никога не беше подскачало. Това беше причината да слиза по стълбите обърнато на страна. Здравото дете беше възприело патологичната походка на бащата. Как е възможно това? Иска ли детето да изиграе една болест, едно страдание, което изобщо не е негово? Може би иска да му се обърне внимание, да бъде глезено, обслужвано? – С най-голяма сигурност може да се каже, че такива желания, даже и съвсем потайно, не са налични у детето. То се чувства здраво и няма никакви особени претенции, не желае да му се обръща особено внимание. Дори и при тази особена походка, то не е нито ненормално, нито болно.

Защо тогава върви като бащата? Какво го кара да прави това? Вие сте виждали, как децата често влизат в ролите на възрастните, играят на продавач, учител и дори родител. Тогава заемат стойката, жестовете, начина на говорене, походката например на учителя и често изненадващо добре могат да изпълняват тази роля. Но това остава игра, остава възприета роля, която с времето отново се изоставя. Малката пациентка положително не играе баща си по гореописания начин. Тя изобщо не изпълнява никаква роля. До този момент за нея е съществувал само този, патологичен за нашите очи начин на ходене.”

 

Разбира се, има хиляди случаи, когато при дадена подобна външна ситуация такова подражаване не е на лице. Ключът за това имитиране на бащата лежи в изказването: „Малката дъщеря изпитваше особено силна обич към него“. Тази силна душевна привързаност е довела до идентифициране, което така интензивно е възможно само в тази възраст.

 

При един друг пример от Ничке се информира за едно десетмесечно момиченце, което скоро след раждането повръща и от този момент има проблем с храненето. Затова детето се е държало от страхливата майка на спокойствие, почти без да бъде разигравано. „Детето нямаше диагноза за някакво телесно заболяване, но беше много слабо и жалко, мускулатурата отпусната и хилава. Не можеше да яде. Най-често заемаше особена поза: тялото почиваше като затворено джобно ножче между разтворените тънки крачета. При това отпуснатите ръце лежаха върху одеялцето често протегнати нагоре. Лежащото отгоре лице беше леко повдигнато, изразът – разстроен. Впечатляващи при това бяха спокойният втренчен поглед и особено една изразителна уста, която детето често докосваше с пръсти. През трите месеца, прекарани в клиниката, въпреки интензивните усилия, всичко си остана непроменено. Ние се опитвахме в разговор с родителите да открием причината на увреждането, но не успявахме. Един ден детето трябваше да бъде показано пред студентите като пример, при който не ни се беше удало да намерим и излекуваме увредата, която вероятно лежеше в жизнената ситуация. То можеше да вземе със себе си от дома си някоя от любимите си играчки, за да не се почувства съвсем самотно. Това беше един голям заек, който детето донесе със себе си и който като най-скъп приятел постоянно лежеше до него в леглото му. При вида на това животно-играчка изведнъж ни просветна. Това е причината! Ние си спомнихме, че като го приехме за първи път, на шега си казахме ­ детето изглежда също като заек. Това беше едно голямо животно, една гротескна форма, каквито днес се дават на децата като играчки, с много дълги, тънки, отпуснато висящи ръце и крака, глава с впечатляващо втренчени големи очи и особено подчертана муцуна, чиито устни детето постоянно докосваше с пръсти. То поставяше този отпуснат, тъжен, разстроено изглеждащ заек върху покривката срещу себе си и то точно в неговата собствена поза ­ тялото между отпуснатите задни лапи и протегнати предни лапи с обърнато към него лице с особените очи и израз на устата. Това вкъщи беше почти единственият партньор на изолираното от външния свят дете. Това беше образецът на стойка, движение и настроение, с който то се занимаваше и по който се беше оформило.

Аз не бих посмял да цитирам това обяснение, ако изводите от него не се оказаха толкова решаващи за лечението. Ние заменихме заека с едно почти толкова голямо, изправено стоящо и ясно оформено, приятелски изглеждащо агънце. Детето свикна бързо с новото животно. Макар, че иначе с нищо не променихме лечението, след няколко дни то започна с удоволствие да яде, скоро стана по детски радостно, изправи се и забрави старата стойка без наша намеса. Промяната достигна до същността на малката личност. Тя беше чудесна, след толкова дълги напразни усилия за нас просто разтърсваща, за майката ­ непонятна. Това щастливо развитие продължи и вкъщи. Предпоставка за силното въздействие беше, че както майката, така и други хора, са се занимавали недостатъчно с детето, затова то силно се е привързало към плюшената играчка.”

Тази екскурзия в областта на педагогиката, трябваше да се направи в тази глава, защото никоя друга възраст не е така важна за възникването на болести или за запазване на здравето, както точно тази. По нататъшни важни подробности се намират в педагогическите произведения на Рудолф Щайнер и на неговите ученици.

Оказва се, че популярният сред българите израз за първите 7 години на човека има дълбоки езотерични основи. При условие, че сме напълно съзнателни в употребата на тази фраза, констатацията за първите 7 години е много, много мъдра...